Слънчевият отпечатък на дървото – жив, топъл, почти дишащ – пази спомена за изгреви и сезони. До него, в прозрачна безтегловност, се носят цветя – сякаш застинали в сън, между живота и вечността. Бордо, кремаво, лилаво… всяко венчелистче е като прошепнато „остани“.

Това не е просто маса. Това е място, където чакаш кафето си да изстине, защото се загуби в мислите си.

Изисканото златисто краче придава фин завършек – сякаш масата е бижу, което чака своето място в нечий дом.